Преди родителската среща се чувствам напрегната. Сутринта се събуждам по-рано, не, че съм спала нормално през нощта...През целия ден ми е едно такова чоглаво, неспокойно. Знам, че трябва да кажа доста неща, някои по-нови, други познати. Опитвам се да си представя събралите се да ме видят и слушат хора. Как е минал денят им и как са се настроили, че трябва да отидат и да отметнат едно бреме - родителската среща. Как им се ще да чуят само приятни неща, но и как им е пределно ясно, че няма да са само приятни, а може би изобщо няма да има приятни. Започва се... Говоря първо за дисциплината. Напоследък не е блестяща. Никой нищо не казва, не ме прекъсват. Но усещам, че вече ми се делегира вина. Че аз трябва нещо да променя в подхода си. Вероятно са прави, но... Не мога и не искам да се променям драстично, да бъда едва ли не жената с кожените ботуши и камшика в ръка, за да ме слушат или уважават повече. Аз съм свикнала да бъда уважавана заради това, което съм, за постиженията ми в работата, за човещината ми и най-малкото поне заради това, че съм образована и добра педагожка. Идеални няма и аз не съм, разбира се. Мълчат, в началото. Общо взето им е скучно и са настроени на вълна търпеливо да ме изслушат не само как недоволствам от дисциплината на иначе интелигетните им деца, но и как ме тревожи фактът, че досега си позволиха няколко пъти да ме лъжат и манипулират за неща, които могат да се докажат до броени минути, най-много няколко дни, от което съм много разочарована, защото не мога да им имам доверие вече за елементарни неща; за това, колко недобри са отношенията помежду им, което показват не само анкетите на психолога... И тогава влиза математичката - строга колежка, стар кадър и безкомпромисна като метод на работа, разбирайте, и откъм дисциплина. Една госпожа се опитва да й се подмаже, (като не й пука, разбира се, че директно уязвява мен, не само пред родителите, но и пред повечето ученици, които също присъстват на тази родителска среща), като я пита за "патента й за добра дисциплина". Колежката отговаря, че не допуска да й се лигавят насреща и толкова. Сякаш друг би искал да го допуска? Без коментар. Тя си има своите методи, както и всеки друг учител. На майката ми иде да й кажа...Но в момента си премълчавам. Ще й кажа някога, насаме, защото възпитанието ми не ми позволи пред всички. На идване към класната стая чух как дъщерята на въпросната госпожа се изцепи точно зад гърба ми, също без задръжки :"Аре, ве, да влезем на родителската. Знайш ли к"во шоу ше падне!" И къде е шоуто? Не разбрах. Разочаровахме детето - шоу нямаше. Та, което спестих засега на майката е, че ако си беше възпитала по-добре детето, нямаше да има нужда да обменяме патенти с колежката...Което се отнася и за другите "подпалвачи" на интрижки. Честно казано, вече на нищо не се учудвам. Но има и един случай, който никога няма да забравя - имах  4-5 години стаж като учителка, когато, още без да съм класна, докато чаках в коридора да вляза в една от стаите за родителска среща, видях как една майка излезе по-рано с дъщеря си под ръка и й каза следното, без да ме види в сумрака: "Не се притеснявай, маме, остави я тая простакела. Тя нищо не разбира, ще я изтърпим още една година..." Отнасяше се за някоя от колежките, разбира се. Ще добавя само, че въпросната майка (после разбрах,) беше преподавателка във ВУЗ... Е..? Липса на елементарно възпитание, за колегиалност да не говорим. Та, да се върна на вчерашната среща, която в крайна сметка приключи. Всички въздъхнаха с облекчение. Аз също въздъхнах. Но не, защото ми олекна, а защото пак някак си остана да ми дразни някаква утайка в душата, от нещо недоизказано и недоразбрано...

Ще ти изкажа мнение като майка, не като колежка, защото аз съм била от по облагодетелствената страна да бъда приятел на учениците т.е. бях психолог в училище (сега се занимавам само с учители). Малко са тези които вече вземат нещата толкова присърце, но това е нормално (прочети и разпитай колежката за синдрома бърнауд) просто професията ви е изпепеляваща. Сега за родителската среща, когато бяха по-малки децата ходих най-редовно, нооо...и моята толератност беше подложена наизпитание. В 6-ти клас на родителската среща на малката ми дъщеря, класната й - стара педагожка, специалност биология почти час говореше за дисциплината (което си е в реда на нещата) и това, че децата нищо не знаят. Чесно, идеше ми да я спра и аз да проведа срещата, че дисциплината то от ясно по ясно-такава им е възрастта, но това че още почти час ни обясняваше, че те (това беше за почти целия клас) нищо не знаят и изреди предмет по предмет и съответно нейните лични впечатления, за незнанието на децата ни...Винаги когато искаш да бъдеш изслушана и да имаш и тяхното съдействие на родителите прилагай метода на сандвича. Дай доза разбиране и предложи варианти за тяхното съдействие. В един момент аз останах с впечатление, че те в училище само ги пазят, а ние в къщи не ги учим. Това е училище, не сте виновни, че дори и учебниците не са написани като за ученици, но тябва да се намери пътя към тези деца. Това е магията на училището. Те там са по принуда и се бунтуват, не се интерисуват толкова от знанията които ще поличат, а от отношенията, които имат вътре. Малката ми дъщеря, която е 11 клас отказва да влиза в часове, където учителя си чете урока, а има и такива за съжаление. Коментара ми се проточи много, но пък много ми хареса твоя в моя блог. Ако имаш нужда от мнение-пиши.

искрено ти благодаря, както за разбирането, така и че си отделила от времето си за този коментар. Обещавам да ти отговоря скоро. Бъди здрава.:))))

аз не съм от хората, които хвърлят цялата вина за куцането в работата ни върху родителите или децата. Давам си сметка, че живеем в едно все още некоректно като модел на поведение общество. Че всеки родител се бои детето му да не бъде избутано назад по стълбицата на успеха от някое по-нахално и напористо дете. Как да накараш някой 13 годишен да повярва, че има смисъл да бъде "правилен", като всичко наоколо е неправилно. Моите са интелигентни и умни. И са много добри, между прочем. Обаче това съперничество помежду им убива възможността да се сприятелят и да се уважават истински. Оттам и бунта, за който пишеш. За родителите най-често ние сме по-виновните. Ако те някъде са сбъркали, рядко си го признават... Аз също съм родител и уча дъщеря си, че учителят трябва да се уважава. И първо да търси вината в себе си.
А на родителските срещи винаги казвам и кривиците и правиците, и похвалите.:) Бъди здрава и винаги си добре дошла тук не само като читател, но и като съветник.:))))

Ще ти споделя една исторя, разказана ми от приятелката ми. Онзи ден в автобуса се качва дете на видима възраст 13-14 г. и говорело по телефона, седнало пред нея на седалката и тя станала свидетел на разговора му. Явно разговора е било да го накарат да отиде на някакво събиране с приятели, то се дърпало, но после се съгласило.Последвал разговор с родител (според приятелката ми, явно бил с бащата), по подразбиране се дочуло нещо за вечерния час и отговора му бил - "Че ще глобят теб, не мен, каво ми пука?"Последвал явно нещо по-сериозно като заплаха. Детото погледнало телефона си и отрязъл - "Изгорял си съвсем. Още две минути и става 20.00 ч. Айде чао." Просто децата нямат страх от никой, чувстват се безнаказани и им липсва авторитет на който и да е. Което си е много жалко. Поражда се агресия, подхранва се интриганстването и явно сме в един омагьосан кръг, за съжаление. Лек ден ти пожелавам.