Навремето имах тетрадка, в която бях решила да си записвам всичко, което близките ми правеха спрямо мен и това ме дразнеше, за да не го прилагам един ден върху децата си. После станах небрежна към тези записки и тетрадката, естествено, някъде се запиля... Сега ми се ще да можеше да изникне отнякъде, както мистериозно изчезна. Но няма да е решение на проблемите. "Никога не казвай никога" ... Не исках мама да пуши, късах й цигарите. После аз пропуших и щерка ми също късаше моите. Е, поне вече съм ги отказала. Докогато издържа. Засега половин година. При ежедневната ми доза стрес, си е направо малко геройство. Не съм в позиция да съдя никого и вече съм решила твърдо, че няма да се кръстя или да почуквам под масата и да казвам :"Пази Боже...", защото всичко, на което съм се чудила, ядосала, възмутила и осъдила, ми е дошло до главата. Или почти всичко...Ценете живота си, здравето си, нервите си. Времето, което имате с близките си. Те не са даденост, а дар. Защо с чуждите сме по-щадящи и учтиви, отколкото с най-близките си хора...? Или поне при мен е така. За което искрено се презирам на моменти. Дано с доброто си отношение и обичта си все някак съм компенсирала грешките и пропуските си. Защото без хората, които ме обичат, съм нищо.